Created by PROGRESSION STUDIO
Бойка Велкова PDF Print E-mail

БОЙКА ВЕЛКОВА: ПЪТЯТ КЪМ СЕБЕ СИ МОЖЕ ДА ТЕ СПАСИ ОТ РАЗРУХАТА

-Госпожо Велкова, какво е това, което репетирате толкова усилено напоследък в театър 199?
-Това, което работя в момента,  се казва “На чисто”, американска пиеса на Нийл Лабют. Режисьор на постановката е проф. Снежина Танковска, сценограф е Марина Райчинова. Премиерата ще бъде  на 19 юли. Това е камерна пиеса за двама души,  изключително интересна. Действието се развива в навечерието на атентата срещу Световния търговски център в Ню Йорк. Пиесата разкрива  как една такава чудовищна катастрофа може да преобърне живота на хората, намеренията им, мечтите им. Мисля, че тази роля е голямо предизвикателство за мен, защото последните няколко години не съм играла в съвременна пиеса. А това е изключително интересна съвременна пиеса. Всички роли, които се опитах да разбера и да споделя с публиката, са в друга епоха. Отдавна не бях имала възможност да играя съвременна жена. Още повече, че Нийл Лабют е от нивото на Сам Шепърд и Дейвид Мамет. Мой партньор е актьорът Стефан Спасов, който е бил студент на професор Танковска.


-Колко е важна драматургията за развитието на националния театър? Нашият театър премина през дълбока криза, но сега сме свидетели на едно възраждане. Имаме голям потенциал от актьори и режисьори.
-Текстът е изключително важен. Той е изходната точка и възможността да направиш нещо наистина значимо и вълнуващо. Нещо, което е общочовешко. Да разкриеш възможностите си като актьор и като режисьор. Наистина имаше криза в българския театър. Сега се появяват любопитни неща. Скоро не съм играла в българска пиеса, нямам преки впечатления, но от това, което гледам, смятам, че има надежда нещата да се променят. За да има голям театър, е ясно, че трябва да има голям текст.
Аз съм от тези щастливи актриси, които имаха шанс да се докоснат до такива световни автори, като Оскар Уайлд, Шекспир, Чехов, Гогол, Тенеси Уйлямс, Сартър. В такива текстове наистина летиш. Разбира се, трябва да имаш и добра комапания, защото сам не можеш да направиш кой знае какво. Театърът е колективно изкуство. Екипът е изключително важен. А големият текст си е голям текст.


-Струва ми се, че ролята на Бланш Дюбоа в “Трамвай “Желание” на Тенеси Уйлямс е много важна за вас. Освен, че я играете блестящо, тя ви дава и нещо повече, какво е то?
-Наистина тази роля е много важна за мен, защото на първо място това е моят дебют в театър “Българска армия”. Тя е важна и с това, че срещнах за първи път в моята работа режисьора Крикор Азарян. Той е невероятен. Тя е важна и с това, че съм заобиколена от  млади и талантливи актьори. Важна е и затова, че е една от най-сложните женски роли в световната драматургия. Тенеси Уйлямс е  известен като невероятен познавач на женската чувствителност. Другият такъв познавач е Ингмар Бергман. Те са изключително наясно с жената. Това дава възможност като актриса да проявиш именно тези много лица, които жената притежава. От друга страна, Тенеси Уйлямс и по-специално образът на Бланш е изключително сложна роля, защото е многопланова. В нея се съдържа абсолютно всичко, за което може да си помисли човек. Има духовност, особена чувствителност. Едновременно с това има една вътрешна разруха, с която героинята се бори. Има и гъвкавост.
Другото, което има в Бланш е, че нищо човешко не и е чуждо. Тя може да излъже, да се скрие, да хитрува, едновременно с това да каже истината. Въобще да се лута между нещата, които я заобикалят, и да се опитва да се измъква от тях. Гъвкавост наистина е най-точната дума. Всички тези неща трудно могат да бъдат проявени, ако го нямаше този екип, разбира се, и сценографката Невена Кавалджиева. Ако съм успяла по някакъв начин да се изразя най-точно в тази роля, то е благодарение на екипността и любовта, с която бях заобиколена, на шансовете, които ми бяха дадени. И заедно всички успяхме да извървим този път. Затова имаме едно прекрасно представление. Дано не звучи нескромно, но го казвам, защото залата е пълна.  След като залата е пълна това означава, че ние с нещо сме развълнували хората и те говорят за това.


-В актьорския ви арсенал има всички основни професионални подготовки, освен родната театрална академия. Има музика, балет, прочута американска актьорска школа. Как стана това?
-Това стана случайно. Всичките тези неща в крайна сметка се оказаха много полезни и важни. И сега вече си мисля, че актьорът трябва да има много умения. Аз съм привърженик на превъплъщението. Има актьори, които не го харесват, но мен то ме занимава. Да се опитваш да мислиш като някой друг, да изглеждаш като някой друг. Наистина да не си ти. Разбира се, винаги остава нещо от теб, но това е шанс за самия теб. Да видиш дали имаш резерв в себе си, нещо, което да пречупиш, за да можеш да го предложиш в спектакъла. Това с балета е случайно. Майка ми е любител на изкуствата въобще. Тя ме насочи от малка към балета и към пианото. По-късно и към актьорското майсторство. Аз никога не съм искала да ставам нито балерина, нито актриса, нито пианистка. Исках да стана археолог. Имах съвсем други влечения, но животът ми се преобрази благодарение на моята майка. 
Въпреки всичко си казвам, че съм намерила мястото си. Смисълът, който влагам е, че това, което правя, ми харесва и го обичам безумно. Така че с нищо друго не бих могла вече да се занимавам. И се опитвам да работя и да се развивам. Оказа се, че тези неща са важни за един актьор. Те са като помощни средства, за да можеш да влезеш в определена роля. Продължавам да ги поддържам и да ги развивам. Понякога свиря на пиано, танцувам, за да мога да си поддържам формата. Ходя на уроци за гласа си.
Моите родители някога работеха в Африка, както много други хора, и част от парите, които спечелиха, ми бяха дадени, за да отида в школата на Лий Страсбърг в Ню Йорк.
Там са завършили най-големите американски актьори като Марлон Брандо, Ал Пачино, Джеймс Дийн, Дъстин Хофман, Робърт Де Ниро. Тази школа е нещо много специално. Разбира се, Лий Страсбърг тогава не беше жив. Той почина през 1985 година. Аз отидох там през 1989-та. Запознах се с неговата съпруга, която в момента е директор на школата. В ония години бях първата българка, която стъпва там. По тази причина получих невероятни отстъпки в заплащането, защото това са много скъпи места, както за живеене, така и за учене. 
Те разбраха, че в България знаят кой е Лий Страсбърг, и направиха страхотен реверанс. Така че тези три месеца бяха изпълнени с невероятни преживявания.  Всяка вечер се ходеше на театър, на мюзикъл, на изложби, на джаз-клубове. Лекциите бяха невероятни. Водеха ги актьори и режисьори, които са били ученици на Лий Страсбърг. Едно от правилата там е да се смесват непрофесионални с професионални актьори. Това е изключително любопитно, защото един друг се наблюдават и се изследват. По-младите се учат на професионализъм, на точност, а по-професионалните актьори се учат на непосредственост от още търсещите млади хора.
Това е едно продължение на системата на Станиславски, но на друго ниво. С много специални упражнения, които наистина те преобразяват, ако ги усвоиш, ако успееш да ги разбереш и да станат част от тебе. Те ти разкриват други светове в професията.
Друг е въпросът, че три месеца не са достатъчни за някакво по-задълбочено изследване, но все пак е нещо и аз все още се уча. В много от ролите си опитвам да прокарвам наученото там. За съжаление това не може да бъде направено сто на сто, защото всички трябва да играем по този начин. Иначе може да се окаже, че аз се различавам коренно от стила на игра на дадено представление. Така че мога само до някаква степен да използвам това нещо. И където има възможност, го правя.


-Светът на големия театър не отрича Станиславски, нали?
-Дори нещо повече, той е основата на къщата. Това ако го можем и го знаем истински, значи можем да направим всичко, което искаме. Станиславски е дал целия арсенал от възможности. Как се изгражда една роля и как актьорът трябва да работи върху себе си. Цялата тази система е изключително важна. Тя наистина е основата на къщата.
Друго нещо е да речем Бертолд Брехт, но аз бих преминала и през неговата драматургия, защото това обогатява. Големият театър, големите чувства, разтърсващите неща са друго нещо. Това е основата на театъра. Аз съм привърженик на пълнокръвния театър, макар че бих играла и други неща, като Брехт например. То също не е лесно. То е друга ниша.
Не искам да бъда консервативна, искам да опитам от всичко, но моята любов е на друго място. Това което направи Коко Азарян с Тенеси Уйлямс. След като хората са така разтърсени, че първо се смеят, после плачат, аз мисля, че няма по-велико нещо от това. Не говоря за себе си. Говоря за цялото представление. Да станеш част от една история, да забравиш, че е театър. Аз съм фен на това.


-Значи това, което пълни душите на хората, пълни и театралната зала, а всичко останало е експерименти?
-Да. Макар че понякога има успешни и вълнуващи експерименти. Но те някак си са само в една посока.


-Какво ви дава театърът?
-Аз работя 23 години в българския театър и имах много надежди и много разочарования. И за това време разбрах, че само пътят към себе си може да те спаси от разрухата или неприятностите, които те заобикалят. Да се опознаеш, да разбереш точно за какво става дума и да работиш върху себе си. И ако това се види и оцени от някого, и ако всеки прави така - има надежда да се случат големи неща. Когато човек се занимава със себе си, иска да се развива, да постигне нещо, да го сподели с хората – това е по-дългият и по-трудният път. На мен обаче това вече толкова много ми харесва, че не мога да си представя друго. 


ПАРТНЬОРИ: Прогресив Дизайн Плюс - Озеленяване, поливни системи